Учителят – що е то?

Казват, че учителите са хора, които имат призвание. Учител не се става без вътрешно желание да се отдадеш на другите, техните нужди, проблеми и надежди. Всъщност може да станеш учител и без това, но съм убедена, че тези случаи са рядкост, за малко са и не са в полза нито на децата, нито на хората, които поради финансови нужди са влезли в класната стая. Учителската работа изстисква – сили, емоции, надежди, вяра в доброто и справедливостта, човечността…Ако учителите не разполагат с възможност да се „изграждат от нула” всеки нов ден, то тогава се оказваме с недоволни от живота си възрастни, които прехвърлят неудовлетвореността си върху децата. А децата възприемат всичко като чиста монета и един учител, които мрази света, може да сложи траен отпечатък върху цялостната визия за живота на децата. А един ден тези деца се превръщат във възрастни. И от тях ще се очаква да възпитават деца, да общуват с други хора, да бъдат отговорни членове на обществото, да са съпричастни и състрадателни…

Връзката може и да звучи далечна, но без щастливи учители, няма да имаме щастливи деца, а по-късно и щастливи възрастни.

Проблемът с това, защото учителите не са щастливи е сложен и със сигурност не може да се обобщава, защото учителите не са еднородна маса и колкото учители, толкова и причини за неудовлетвореност.  Въпреки това смятам, че нещата могат да се сведат до следните неща:

1. Учителите са емпатични хора – те общуват с деца, попиват техните емоции и много трудно се оттласкват от проблемите, които децата имат. Лично знам, че трудно с планира урок и се проверяват съчинения, когато на рамото ти е плакало дете, защото баща му го е набил с колана предната вечер. Изисква се специална тренировка на съзнанието, за да продължиш да вършиш твоята работа – да преподаваш, но едновременно с това да направиш всичко възможно, за да се почувства това дете добре и защитено. Освен това собственото ти семейство не е имало ревящо дете на рамото си този ден и ти трябва да прецениш какво част от болката да си занесеш вкъщи и споделиш и каква да преживееш сам, докато режеш салата.
2. Учители са мултифункционални – те вярват, че могат всичко. А и да не вярват, ще има се налага да правят неща, които не са в длъжностната характеристика – напр. да боядисват класната стая/дъската, да превързват рани, ако мед. сестра я няма, да раздават дамски превръзки, да бъдат любовни консултанти, да бъдат професионални консултанти, да събират и отчитат финансови средства (знам, че учителите не трябва да събират пари, но аз не познавам такъв, който да не е трябвало да събере пари за общо купуване на помагала, за екскурзии, за билети за тържества/посещение на театър), търсят стипендии за учениците си, туроператори и екскурзоводи, защото често тези хора не знаят как да подходят към децата и какво може да им е интересно и какво не. Раздават закуски, когато ученическият стол не работи.
3. Учителите са необучавани -още от момента, в който си в университета и учиш конкретна специалност и някой ви каже, че може ДОПЪЛНИТЕЛНО да придобиете учителска правоспособност става ясно, че това с учителстването е нещо „отгоре” и изолирано от останалия курс на обучение. Всъщност докато учиш три семестъра „Западноевропейска литература” никой не ти казва как ти да я преподадеш на учениците. Ти полагаш изпит по нея, после учиш нещо, наречено „Методика на обучението по литература” половин семестър, където също не ти казват КАК да преподадеш „Граф Монте Кристо”, но ти влизаш в час с дипломата за учител и се очаква да ЗНАЕШ КАК се преподава. Дори когато съществуват специални т.нар.”педагогически специалности” като нещо от рода на „Български език и история” или „Предучилищна и начална училищна педагогика с чужд език” пак не е ясно ти какво учиш и учител по какво ще излезе от теб накрая.
4. Учителите винаги смятат, че нещо е можело да бъде по-добре – винаги оценките могат да са по-високи, таблата по-интересни, задачите повече, картата по-голяма. Да направиш идеалният учебник, който да се хареса на всички учители е невъзможно, както и това, че всеки изнесен урок е можело да стане по-добър, ако нещо малко се промени. Учителите учат постоянно.
5. Учителите трябва да са съвременни – от обувките до това да знаят последните музикални тенденции. Младостта не помага особено. Музикалните и тийн идоли се сменят през 2-3 години и да бъдеш „в час” с тях си изисква целенасочена дейност, напр. да се прибереш вкъщи и докато си гладиш дрехите да си пуснеш песен на One direction и да се опиташ после да научиш имената на няколкото младежи със странни коси в групата, за да можеш да влезеш в темата „кой е най-як”.
6. Учителите смятат, че са неоценени – финансово и социално. Финансовата неудовлетвореност произлиза най-вече от липсата на отчетност в образователната сфера и това, че резултатът от работата на учителите е трудно проследима и често ефектът от нея се вижда след 10-15 години. Смятам, че финансирането на образованието има нужда от рекострукции, но какви не се наемам да измислям. Нещото, което смятам за спешно е въвеждане на единна система за атестиране на учителите, система за подкрепа, система за квалификации, професионално развитие, зависещо от качествата на преподавателя, а не само от стажа, както е до момента. Социалната неоцененост е пряко следствие от горното – ако някой не вижда резултата от работата ти, няма как да знае, че работиш и съответно не смята за необходимо да те уважава. Още нещо – ако родителите на децата не те уважават, няма как децата им да го правят.