Победител: Мария Темелкова

            Живеем в свят, в който всичко се глобализира. Глобална мрежа, глобални връзки, глобални отношения… Реших, че искам нещо близко, тясно, лично – лична мрежа, близки връзки, тесни отношения. След като осъзнах, че най-голямо удоволствие ми доставя общуването с трите ми деца и като се има предвид, че съм на възраст, която ми позволя да работя това, което искам, а не това, което ми се налага – реших да стана учител.

            Първи клас. Първи трепети и вълнения. Децата пристъпват прага на класната стая за първи път и са въодушевени. Аз пристъпвам прага на класната стая за първи път и съм вцепенена. Може би тук е моментът да уточня, че тези първи стъпки се правят в класната стая на едно малко селско училище, където децата са изцяло от ромски произход. Житие и битие, което е далеч от всичко, което аз познавам. Житие и битие, което трябва да се изучи, осмисли, преживее дори и индиректно, чрез децата, с които имаш досег.

            Колегите са любезни и ми предоставят примерно разпределение на часовете. Аз използвам цялото си въображение, за да ги направя достъпни, интересни и предизвикателни за тях. Започвам да ги опознавам. Разбирам, че те все пак са деца независимо от какъв произход. Но забравям най-важното – житие и битие!

            И така до един час „Занимания по интереси”. По програма следва писмо до Дядо Коледа. Въодушевена изравям целия „Гугъл” и намирам най-атрактивните писма до този невероятен, вълшебен, белобрад старец. Представям писмата и тъй като съм се подготвила отлично при въпроса – „Как да напиша какво искам на Дядо Коледа, като все още не мога да пиша?“ отговарям – „Ще рисуваме. Дядо Коледа най-много обича рисунки. Нарисувайте това, което искате да получите за Коледа.“. Следва … Проблем. Дори не се замислих, че тези деца не носят никакви пособия за рисуване в училище, а защо си въобразявах, че имат такива вкъщи и рисуват в свободното си време. „Госпожо искам кола с дистанционно, но не знам как да я нарисувам?“. Поглеждам децата и казвам – „Затворете очи и си представете това, което искате да нарисувате!“. Чувам възгласи – „Кола!“. Така… Слава богу, имам дъска и маркер. Всички ме слушат и гледат внимателно. Рисуваме голяма кутия, върху нея по-малка, после две топки с разстояние за колела, след това две по-малки топки отпред за фарове …. Колата се получи. Бързо изтриване на дъската последвано от рисуване на бебе, биберон, кънки – зимни и летни (тъй като думата „ролери“ е непозната за тях), телефон, таблет (тези понятия ги познават)….Всичко приключи успешно. Или поне аз така си мислех. Децата предадоха писмата си, за да ги пусна в пощата. Вълнението им от всичко постигнато и от очакванията, които имат, се четеше по трепета, с който ми подаваха писмата.

            Ура! Коледна ваканция!

            Първи учебен ден след празниците. Първа среща с моите деца и естествено първа беседа. Аз – развълнувана да ги видя отново и да чуя всичко, което са преживели започвам – „Хайде сега разкажете ми какво правихте през Коледната ваканция!“.  Следва отговор – „Госпожо! Защо ни излъгахте, че Дядо Коледа ще ни донесе подаръци? На нас нищо не ни донесе. Само татко ни купи пиратки.“. Шок за мен и съвсем правилен упрек от тяхна страна. Житие и битие. Житие и битие. Защо не помислих по-рано за това. Дядо Коледа, Феята на желанията и Възкресението – аз вярвам в тях, но само защото те са част от моето житие и битие. Аз все още чакам Дядо Коледа и много се вълнувам, когато вкарват чувала с подаръците вкъщи, въпреки че вече сама ги купувам за всички, но осъзнавам идеята за създаването му и посланието, което той носи.

            По-късно разпитах хората от селската бакалия и разбрах, че всички семейства от ромски произход пазарят храна за по 50 лева минимум за празника, но никой не купува подаръци за децата си.

            Как реших проблема? Неотлъчно следвайки този път – житие и битие на моите възпитаници, реших, че те са виждали какво значи да нямаш абсолютно нищо много по-често, отколкото да имаш нещо, което пожелаеш. Обясних им, че Дядо Коледа носи играчки на децата, които нямат абсолютно нищо, а от другите очаква да си ги направят сами, като негови верни джуджета или да направят на други деца, които не могат.

            За това в следващия час „Занимания по интереси” решихме да изработваме играчки. Не зная дали беше по програма или по разпределение, но беше по желания, по възможности и по интереси.