Победител: Николинка Станчева

Най-голямото предизвикателство в първите ми дни като учител? Не бях се замисляла над подобен въпрос до момента, в който трябваше да пиша за него. Мнозина биха се засмели снизходително и биха попитали: „Какво предизвикателство? Ти си учител – работиш половин ден, няколко месеца в годината, почиваш цяло лято, имаш куп ваканции… И се осмеляваш да говориш за предизвикателства?!“ Не бих ги укорила, защото не само те, а цялото ни общество разсъждава едностранчиво, поставяйки материалното над духовното, съпоставяйки всеки труд само и единствено с материалните придобивки и облаги.

Аз, като всеки от тях, си имам своите предизвикателства, които съм преодоляла, разчитайки само на себе си. Но няма никога да забравя първите си стъпки като учител, защото те ме отведоха до моето най-голямо професионално предизвикателство – работа на село, в класове – слети паралелки, 90 % ученици от ромската общност, деца в неравностойно положение, деца на приобщаващо обучение със специални образователни потребности. Ще ме попитате къде е предизвикателството, какво му е трудното – влизаш „казваш“ си урока и излизаш. Бих Ви поканила да заемете моето място само за 1 час и съм убедена, не – абсолютно сигурна съм, че ще излезете на петата минута.

Първият ми ден като учител по история в слети класове! Имах някакви бегли представи за възможни проблеми, неясни, смътни нагласи, че няма да ми е лесно…Чувствах вътрешно напрежение, мислено се самоуспокоявах, но снизходително-съчувствените погледи на част от колегите ме изнервяха допълнително. На въпроса ми как се справят те, получих кратко и егоистично: „Ами така! Намираме начин!“ Боже мой! Какво се случваше? Нима бях готова да се откажа преди да направя първата крачка?! Това аз ли съм?! С треперещи ръце подреждах учебниците, а в съзнанието ми настойчиво отекваше гласът на шекспировия Хамлет: Да бъдеш или да не бъдеш? Лутах се в хаос от препускащи мисли, когато до мен се изправиха колеги, които бях видяла в коридора.  Бяха учителката на ПИГ 5.-8. клас, ресурсният учител и най-младият преподавател – учителят по ФВС. Бяха усетили притеснението ми, но с нищо не го показаха. Просто ми пожелаха успех, а топлите им и искрени усмивки ми вдъхнаха кураж. Без да назидават и да настояват авторитарно, тихо споделиха, че търпението и волята да преодолееш различията между децата, са нашето най-силно оръжие. Понякога и то обаче се оказва недостатъчно и тогава – в един кратък миг – трябва да влезеш в нова роля – на психолог, на изповедник, на социален работник… Пожелаха ми отново успех и тактично допълниха, че ако имам нужда от помощ, те са насреща. Самоуверено заявих, че няма да се наложи. Бях се излъгала, бях се надценила…но за това малко по-късно ще споделя.

Влизам с уверена крачка и с усмивка в час по история в слята паралелка 6.-7. клас. Вместо ред и тишина в класната стая цари пълен хаос /вторият звънец е ударил/. Не вярвам на очите и ушите си – в клас ли съм или в джунгла? Едни тичат, други крещят, трети пеят и тропат по масите, четвърти се карат и си разменят „любезности“. Отварят се шкафове, местят се маси, летят хартиени ракетки… Стоях като вцепенена, но разбирах, че бързо трябва да овладея тази „буйстваща джунгла“. Поздрава ми се извиси над хаотичния шум и угасна като глас в пустиня. Самоувереността ми започваше да се разклаща, а аз не съм от хората, които биха си го позволили. Готова бях да се развикам, но си спомних думите на колегите ми – виковете показват гнева ни, а гневът е израз на безсилие. Не можем да си позволим това пред децата, не можем да бъдем слаби, защото ние сме тяхната опора и тяхната надежда за промяна. Нямах право на грешки! Трябваше за по-малко от минута да намеря и приложа нова тактика. Трябваше като генерал „да построя“ най-добрата стратегия, за да успея да си предам темите. Трябваше да построя своя „троянски кон“, с който да „превзема“ и овладея хаотичната класна джунгла. В безредието на мислите ми, като лампичка просветна казаното пак от колегите ми, а именно да използвам онези неща, които най-много ги привличат, които са им най-интересни, които ще ги накарат да мислят. Успях да ги надвикам и ги попитах в кои часове им е най-интересно. В хор ми беше отговорено, че часовете по компютри /ИТ/ са най-вълнуващи. Поисках да зная дали могат да ми кажат нещо за троянския кон. Отново вкупом ми отговориха, че това е компютърен вирус. На въпроса ми дали знаят от къде идва името „троянски кон“ получих отрицателен отговор. Това беше моят миг! Трябваше да го използвам. Започнах разказа си за Троянската война, хитростта на ахейците, построили троянския кон и превзели непрестъпна Троя. Вече чувах гласа си, но и виждах вперените в мен любопитни очички. След края всеки искаше да сподели, и макар и неумело, защитаваше или отричаше постъпката на ахейските войни. Различни мнения, различни позиции – децата мислеха и това беше чудесно. Неусетно за тях, а може би и за самата мен, преминахме към темите за часа. Задавах въпроси и получавах отговори – може би не такива каквито ми се искаше, но отговори, които ми показаха, че трудното е преодоляно. Изпитах удовлетворение – имаше диалог, имаше добра работна атмосфера. Бях готова да си помисля, че всичко е наред… Кратката идилия, беше опустошена с неочакван трясък на вратата. В стаята „влетяха“ три момчета, които гръмогласно се обиждаха и бутаха. Опитах се да ги спра, да им обясня, че има ред, който трябва да спазват…Уви напразно! Не помогна и добронамереността на останалите деца, които се опитаха да ги успокоят, да ми помогнат… Момчетата станаха още по-агресивни – обиждаха съучениците си, избутаха някои от местата им, за да седнат те, въпреки свободните места. Бях шокирана! Не можех да повярвам, че ми се случва всичко това! Децата, усетили моето недоумение, ми обясниха, че момчетата са със СОП, че са от дома в близкото село. Направих пореден опит да разговарям с момчетата, но ме посрещна „ураган“ от нелицеприятни изрази, „вулкан“ от неконтролируеми емоции, изпълнени с безпочвен гняв и открити заплахи към останалите ученици. Бях изправена пред абсурдна ситуация – не можех да ги изгоня или да ги накажа, защото са защитени от закона, но не можех да им позволя да провалят часа на останалите. Очевидно беше, че се нуждая от помощ! Да, не бях предвидила подобна ситуация! Бях се надценила в своята самоувереност… Нуждаех се от помощта на колегите си. Загърбих гордостта си и тъкмо щях да помоля някое дете да потърси учителката на ПИГ или ресурсния учител, когато едно от децата бързо излезе… Дори не можах да го спра. След по-малко от минута се върна и учтиво и мило ми прошепна да изляза в коридора. На въпросителния ми поглед отговори, че ме търсят. С трепереща ръка отворих вратата и излязох в коридора. Там ме очакваха моите колеги, които детето беше повикало, без аз да зная. Бяха достатъчно тактични и внимателни – не бяха влезли, за да не ме притеснят допълнително. Не ми зададоха въпроси. Чакаха аз да говоря. С отмалял глас споделих за трите момчета със СОП. „Спокойно, всичко е наред! На нас ни се случва всеки ден, по няколко пъти…“ обясниха колегите. После тактично ми обясниха, че момчетата обичат да рисуват. Върнах се в стаята. Срещнах изпитателните им погледи, които искаха да ме предизвикат да избухна. Внимателно им предложих да нарисуват каквото пожелаят. В очите на момчетата заблестяха радостни искрици, които в един миг накараха техният гняв да изчезне. Едното от тях ме попита може ли да нарисува крепост или битка. Отговорих, че може да нарисува каквото желае. И тогава получих отговор, който не съм очаквала, но който ми показа, че съм открила верният път: Как така госпожо? Имаме история – значи рисунките ни трябва да бъдат свързани с нея! Какво по-голямо удовлетворение от това да видиш, че те, както често ги наричат различните, са осмислили своята задача, обвързвайки я със същността на учебния час – час по история!

Продължих с урока и сред многогласните изпреварващи се отговори на задаваните въпроси, чувах и гласовете на трите момчета. В „общия хор“, заедно с другите, те търсеха отговори. А това означаваше само едно – бях постигнала своята голяма победа, защото накарах всички не само да слушат, но най-вече да чуват, онова което говоря.

Не след дълго удари звънецът за излизане, но децата не напуснаха стаята, а ме наобиколиха и задаваха въпроси за Троя и троянския кон, за новия урок, за това какво ще изучават, какви тетрадки да си купят, ще гледат ли исторически филми, ще има ли презентации и те самите ще могат ли да правят такива…

Вътрешно благодарях на Бог, защото виждах и усещах, че усилията ми не са били напразни. Ясно осъзнавах, че за да успея трябва да бъда едновременно учител, психолог, умиротворител, социален работник, майка, изповедник и още, и още… Знаех, че „ще бъда“ и нямаше място за отстъпление. Бях преодоляла най-голямото си предизвикателство – значи мога и имам силата на духа, волята и търпението, да приемам предизвикателствата на учител в слети паралелки и да печеля битката с тях, а и със самата себе си.

Аз съм учител! Защото не само слушам, но и чувам моите ученици. Аз съм войник на съдбата на моите ученици, защото от мен зависи пламъчето в очите им никога да не угасва. Защото то е вяра, надежда, мечта за тяхното бъдеще. Победите и успехите на моите ученици са моето най-голямо богатство. Блажен е този, който ги има! Аз ги имам! Имам самочувствието и увереността да кажа „Дойдох, видях, победих!“ Защото моята победа не се измерва с материалните величини на „малкия човек“, затворен в своя еснафски свят. Моята победа е възможността да виждам изгрева на новия ден в очите на учениците си. Моята победа е овладения Хаос, превърнат в малък Космос от търсещи, откриващи и мислещи деца! Моята победа е взаимното доверие, което обедини разноликата ученическа мисия, която ни направи екип!

Аз съм учител! И това не е моята професия, а моята житейска мисия!