„Тва къде го най искаш, най не става, госпожо!“

Публикуваният текст е на Нина Ружина – участник в конкурса за учителски разказ „Предизвикателствата на първите дни в училище“. Нина е преподавател първа година по английски, ЧЕП и география в ПГ „Георги Сава Раковски“ – гр.Костенец.

Поставеното заглавие и потъмнените изрази в текста са редакторско решение.

Петък сутрин. 16-ти септември.

Облякла съм си учителското ансамбълче и бързам ли, бързам към град Костенец, където ще преподавам в следващите 2 години. Пия кафе, пуша цигара, бързам. Червени коси се веят от вятъра, 6 ч. сутринта е. София бавно се разбужда, прозява се и уморено отваря очи. Бавно плъзват подпухнали лица по улиците, а аз и моята жълта пола подскачаме из разбитите тротоари… бързаме към Костенец.

Предстои ми ежедневно пътешествие, по 155 км, през следващите 2 години. И се вълнувам, като малко дете се вълнувам. Страх ме е също. Много ме е страх.

Обаче закъсняваме. Обаждаме се – добро утро, добро да е. Съжалявам, няма проблеми, разбираме. Най- страхотният екип. От онези екипи, за които всички си мечтаем, още от мaлки. От онези екипи, където всички те гледат с майчина любов, потупват те по рамото като треньор по кикбокс, успокояват те, както баща успокоява разстроена дъщеря. От онези екипи, които разказват училищни истории сякаш са детски приказки – благо, благо. Екипите, които са заедно, задружни са и „аз така добре си се почуствАх, миналата година.. като си бехме екипни“.  Обичам ги от ден първи.

Разбирам, че ще закъснея с пет минути за първия си час и страдам, много страдам. В двора на училището ме посреща Директора, жена с топъл майчин поглед:

-Спокойно, ехеееее, няма да избягат, чакат Ви с нетърпение!

Влизам. Клас с 26 ученици, 10 Б. Няма да забравя момента, в които отворих вратата, всички се обърнаха към вратата, станаха на крака и изкрещяха:

-ГОСПОЖОООООООООООООООО!

Обикнах ги! Всяко първо нещо в живота е незабравимо – прегръдка, целувка, среща, но нищо не може да се сравни с онзи миг. 26 ученици, 26 напълно непознати души, пълни с любов, с жажда за знания.

Колегата, която беше влязла да ме замести, ми стисна ръката, погледна ме топло и прошепна:

-Успех!

Представям се. Нина съм аз, приятно ни е. Извинявам се за закъснението, извинена сте, разбираме.

-Госпожо, чак от София ли идвате, заради нас, в Костенец, ехаааа!

Разказвам им –  за мен, за Заедно в час, за нас; те ми разказват за тях, за мечтите им, за стремежите. Стигаме до общи цели, вече имаме план. Разказвам за географията, тази прекрасна наука, тази моя страст, хоби и съдба. И английски език ще учим – ще пишем, ще говорим, ще се забавляваме. А те ме гледат. И не вярват. Не вярват на себе си, не вярват на близките си, на мен също. Не вярват на Костенец (нито на града, нито на селОто), не вярват на България и на Европа не й вярват.

– Тва къде го най искаш, най не става, госпожо! Затова не мечтая, каквото има да става – ще стане, какво има да мечтая…

Всеки ден в ПГ „Георги Сава Раковски“ е предизвикателство – от ден първи, до днес – почти месец по- късно.

Какво ми помага ли? Онзи екип, който тупти в един ритъм – заедно са весели, заедно са тъжни, заедно плачат и пак заедно се смеят; когато са нервни – заедно са нервни, когато пият кафе – заедно го пият…

Приеха ни (мен и моята колега), от първата минута ни приеха в топлата си прегръдка, показаха ни топлина, уют и гостоприемство – онези българските черти, дето знаем, че ги имаме, но понякога забравяме.

И децата. Учениците с блясък в очите и енергия, ах, колко енергия има в училище.

И думите.. „Госпожо, може ли да идваме на консултации?“- това са думите, които оправят настроението на един учител, това е признание, че нещо си породил там, в тази душа, в това дете. Тези думи спират октомврийския дъжд, заменят го със слънчеви лъчи; изчистват небето от белите облачета и слагат една пъстра дъга за разкош.