„Всеки понеделник влизах в класната стая и отново започвах борбата.“

 Публикуваният текст е на Елица Тодорова – участник в конкурса за учителски разказ „Предизвикателствата на първите дни в училище“. Г-жа Тодорова в момента е преподавател в ЧСУ „Увекинд“. Разказът й е свързан с първата й година като преподавател в квартално столично училище.

Поставеното заглавие и потъмнените изрази в текста са редакторско решение.

Моите първи дни в училище

Още щом влязох в класната стая в края на август, разбрах, че преподаването тук ще бъде истинско предизвикателство. Изтъркан и олющен паркет, изподраскани чинове, разнебитени столове, дупки в стените, мирис на старо… И как в тази обстановка да накараш децата да заобичат един далечен и труден чужд език като немския!? Нищо чудно, че гимназистите натрупваха толкова много отсъствия!

-В началото на лятото ремонтирахме столовата. За съжаление нямаме повече бюджет – директорката ми беше съвсем откровена с мен.

Но пък не се противопостави на идеята за събиране на пари за ремонт на кабинета от семействата на учениците и от общността. Каза ми само да не се чувствам разочарована, ако не успея, защото кварталът е много беден.

Така покрай подготовката на тематичните разпределения и другата документация преди началото на учебната година отделях време за проучване на цени на строителни материали и мебели, за да добия представа каква сума ще бъде необходима. Направих „План минимум”, който включваше леко освежаване на стаята, и „План максимум“, предвиждащ освен боядисване и измазване, още смяна на паркета, масите и столовете, учителското бюро, щорите и дори създаването на малка немска библиотека. Излишно е да казвам, че разликата между двата плана беше в размер на няколко хиляди.

През първите дни от учебната година обаче нямах възможност да се занимавам с изпълнението на който и да е от двата плана. След еуфорията от запознанството ми с децата започвах все по-ясно да разбирам с какво съм се захванала.

Въпреки, че учеха немски от пет години, дванадесетокласниците едва успяваха да си кажат името. Значителна част от големите ученици работеха и рядко идваха в училище. Част от прогимназистите бяха поели по подобен път (макар че не ходеха на работа, а висяха в близкото кафе). Имахме и такива ученици, за които не знаехме къде висят и изобщо какво се случва с тях. Отсъствията в дневниците се трупаха, а аз се чувствах безсилна и не разбирах как може в такава ситуация да преподаваш Konjunktiv или каквото там е предвидено в учебната програма.

Всеки петък се прибирах безкрайно депресирана и започвах да пиша предизвестието си за напускане. Всеки понеделник влизах в класната стая и отново започвах борбата.

Някъде в началото на декември нещата започнаха да се подобряват (все пак наближаваха и коледни празници!). Учениците разбраха, че както и да се държат, няма да ме откажат, а може би започнаха и да усещат, че наистина ме е грижа за тях. Часовете ми за консултация започваха да се запълват; идваха и някои деца, които нямаха нужда от помощ по немски, а просто искаха да си поговорим и да прекараме време заедно.

Така постепенно в кабинета ми се създаде един малък, но сплотен неформален клуб. Споделих идеята си за ремонт на кабинета и учениците пожелаха да помогнат. Предупредиха ме обаче, че никой в квартала не би дал пари за нещо, освен ако не е концерт на някоя популярна фолк-звезда (впрочем, една от фолк-дивите била завършила нашето училище).

Тези разговори дадоха нов тласък на събитията – осигурихме зала за провеждането на концерта, направихме анкета в училище кои поп-, рок- и r’n’b-звезди децата бих искали да чуят наживо и започнахме да разпращаме видео-покани и съобщения, да звъним на агенти и мениджъри. По-голямата част от родните ни звезди отговориха. По различни причини отказаха да се включат в благотворителната кауза, но окуражиха децата да продължат да вярват в идета си. Така вместо да се отчаят, учениците се вдъхновиха и започнаха да дават алтернативни предложения за типа на събитието.

В крайна сметка решихме да си организираме шоу на талантите, като част от по-мащабна кампания за събиране на средства. Направихме екипи за сценарии, за организиране на кастинга, за реклама на събитието… За щастие срещнахме подкрепа от ръководството и от някои колеги преподаватели. Решихме да поканим като почетен гост кметицата на района, която тържествено да открие шоуто ни за таланти. За срещата в общината подготвих децата да говорят – знаех, че те могат да бъдат много по-убедителни от мен, а и за тях това щеше да бъде ценен опит. Учениците бяха наистина невероятни – показаха снимки как изглежда стаята в момента, обясниха колко пари ще са ни необходими и за какво ще ги използваме, представиха очакванията ни за приходи от събитието, показаха схема и рисунки как ще изглежда стаята ни след ремонта. Кметицата беше меко казано впечатлена, обеща да дойде на концерта ни и да каже няколко думи пред публиката.

Големият ден наближаваше!

По време на речта си кметицата ни поднесе най-невероятната изненада – каза, че целият ремонт по „План максимум“ ще бъде извършен през лятната ваканция за сметка на общината! А събраните от концерта средства ще може да използваме по наше усмотрение за подобрения в кабинета.

Дори не мога да опиша каква радост предизвикаха тези думи у мен и децата… и у училищния ръководен екип! Поне за десет минути събитията вървяха извън сценария – децата викаха и подскачаха (и аз с тях), пищяха, прегръщаха се… Накрая в залата избухнаха аплодисменти и шоуто на талантите можеше да започне.

По време на краткия си учителски стаж съм имала много поводи за гордост с мои ученици, но винаги ще помня този момент. Може би защото беше първият ми голям успех като учител, може би защото в действителност и аз не бях съвсем уверена, че ще успеем.

Прилагам снимка на кабинета по немски след ремонта – и до момента това е най-хубавата стая в училище