„Чувствах се като атракция в зоологическа градина, която всеки иска да види и да пипне“

Публикуваният текст е на Надежда Георгиева – участник в конкурса за учителски разказ „Предизвикателствата на първите дни в училище“. Г-жа Георгиева е преподавател в СУ ”Поп Минчо Кънчев” към Затвора, гр. Стара Загора

Поставеното заглавие и потъмнените изрази в текста са редакторско решение.

Предизвикателствата на първите дни в училище… хмм… От къде да започна… Може би от факта, че работя в училище, което се намира в затвор… И че всъщност, предизвикателствата продължават и до днес. Но те, така или иначе, са пред нас всеки ден. Просто е хубаво да си отговорим  дали  ще се откажем от тях, или ще ги приемем – като уроци, които ще ни водят по онези  пътеки, които преди са ни се стрували толкова далечни.

Спомням си първите дни в училище  с усмивка. Как, освен трепетите и вълненията от дългоочаквания момент, имаше и чувства на страх и безпокойство. А тези емоции не бяха породени единствено от идеята, че започвам ново начинание, а от мисълта, че самото училище е в затвор и че аз нямах опит в тази сфера.

Всичко започна с решението ми да се явя на интервюто за работа. След двугодишни опити да се захвана с желаната от мен професия, почти бях изгубила надежда. Честно да си кажа- явих се просто така, мислех си : „Отивам , формално  и си тръгвам.”  Но уви…. не се получи, както го бях замислила. „Планът” в главата ми се промени, след  като продиктуваха  моето име за обявената длъжност.  Стъписах се, даже спрях да чувам разговорите около мен  и буквално се залепих за стола, на който стоях…. Не ми е ясен и споменът, когато  ни заведоха до училището. Като избледнял сън е, но това е ефектът от неочаквания развой на събитията, от уредите за хладни  оръжия, през  които трябваше да преминавам и хлопането на  огромните метални порти, оставащи зад гърба ми.  Чудех се  „ Къде за бога съм попаднала и защо ми се случва нещо подобно ?”… Хубавото е , че след това се стараех да се мотивирам, да мисля от една различна гледна точка. А именно, че  мога да се справя и че  щом тази врата се отваря за мен, значи е за добро:

  „Дииишай дълбоко… Та нали уж вече се сбъдна едно прекрасно мое желание- да работя като учител, да правя нещо, което ми харесва, да творя, да уча, да давам , да съм полезна ?…. Пък и  да не се получи и ако не ми хареса, си тръгвам. Поне ще знам, че съм опитала…”

Да, действително бях доволна и особено благодарна за възможността…..Но мисълта, че не ме чакат любопитни деца, които да ме посрещнат с усмихнати очи , а възрастни мъже, и то не какви да е, а лишени от свобода хора, „ престъпници и  мошеници ” от най- различно естество… Това вече наистина беше притеснително.

Напрежението бе заело своя връх, страхът нахлуваше във всеки удобен момент в главата ми, като се опитваше да завземе мислите ми.  От другата страна пък ме чакаше вълнението от новото предизвикателство и щастието, че до мен наистина има качествени хора, които ми помогнаха да „проходя” и да вървя смело напред.

И така, дойде часът на истината- дългоочакван момент от страна на учениците и неизбежното събитие, което разклащаше спокойствието ми.

 Моята наставничка  ме изслушваше търпеливо и ми даваше добри и подходящи съвети. Една прекрасна дама, достойна за уважение! Сега се смея с глас, като се сетя как се бях прилепила за нея и я следвах като кутре, обаче не размахващо опашка, а по – скоро като пале, търсещо сигурност и закрила. А тя с лека усмивка и много сериозен тон казваше на всички ученици да не ме „зяпат, сякаш ще ме купуват”…  Чувствах се като атракция  в зоологическа градина, която всеки иска да види и да пипне. За капак се яви и старшината, който ми представи един от учащите, заявявайки, че този ученик ще е „личната ми охрана.” Утешението от страна на надзирателя продължи с това, че в класната ми стая има два паник- бутона и при нужда трябва само да ги натисна или пък да пратя някого да го повика… „Шок и ужас- щом ми е необходима лична охрана, значи може да ми се случи нещо… И при мисълта, че аз ще съм сама с тези хора между четири стени …Че с какво ще ми помогнат бутоните, ако блокирам от страх… Ама какво съм си  въобразявала… Дииишай дълбоко….”

Първата година преподавах само на седми клас по български език. Не знаех как ще се приемат текстовете по литература, свързани с османското иго и революционно – патриотичната тематика, защото голяма част от учениците ми бяха с турски корени. Работата те учи с времето да се замисляш над това, което им представяш, като се стараеш да е по най- деликатния и правилен начин, за да избегнеш острите нападки и споровете. Имах късмет, защото класът бе много спокоен и учениците се държаха добре с мен. А това е от изключителна важност за млад неопитен учител. Считам, че съм уравновесен и търпелив човек, който отдава нужното уважение на всяка личност и  това много ми помогна в часовете. Трудно се справяхме обаче с четмото и писмото, а някои дори отказваха да работят в часовете. Повечето от тях нямаха интерес, други пък се срамуваха от факта , че не умеят да четат и не искаха да се „излагат… все пак са на възраст”.  Но аз не се отказвах лесно. Започнах да им  давам различни книги – на тези, които имаха желание. Така и темите, които коментирахме ставаха все по- разнообразни. Тук вече виждах смисъл. Мислих си, че като общувам повече с тях, ще се почувстват по- добре, че най- вероятно имат нужда да  получат подкрепа и разбиране. Даже си въобразявах,  че мога да променя някого към по- добро, че мога да им повлияя, да потърсят  нов път, да започнат нов начин на живот.  Сега знам, че мога да променя само и единствено себе си и е хубаво  да отстоявам своите убеждения и ценности.

 И  до днес има хора, които се опитват да се наложат или да ме провокират, защото си мислят , че тяхната истина е единствена. Повечето от учениците не се стараят да научат нещо ново или да променят възгледите си по някакъв начин, но отношението ни един към друг претърпява развитие и понякога виждаш как ти си бил причината за това. Да засееш едно малко зрънце, което с търпение очакваш да се разкрие, говорим за чисто човешки взаимоотношения… и когато то е готово, пред теб е вече една друга същност. По- естествената и добродушна страна на човека разцъфва пред очите ти. Това са сладките моменти на удовлетворение, които ти дават надежда и сили да продължиш напред.